“Христо си отиде.” – ми каза Коприна. И тия три думи кънтят вече няколко часа в главата ми. Не мога, не искам да ги приемам и проумявам. Христо е един от важните хора не само в моя живот. Сигурна съм, че е бил интелектуален и морален коректив за много хора. Както и за мен. Интелектуалният императив го съпровождаше в живота му. И бедността. В България, когато си почтен и отказваш да бъдеш купен, обикновено изборът и способността да си интелектуалец се съпровожда от бедност. Но, разбира се, това не го интересуваше. Бе широко скроен човек, ценен човек – никога не парадираше с това, но го знаеше.
Имаше много качества, но не ги натрапваше. Освен страхотен журналист, освен много качествено пишещ, освен много знаещ и интересуващ се човек, Христо беше учител. Той учеше незабележимо, дори стеснително. Но понякога и гневно. Впрочем той беше стеснителен, въпреки избухванията, които му се случваха от време навреме. По-скоро като защита, отколкото като нападение.
Бе висок и слаб. Винаги слаб. Накрая много. Но очите му все бяха големи, замислени, понякога изпитващи, рядко весели. Беше пределно умен, за да е весел. Няма много неща около нас, които да те развеселят. Клаустрофобичната родна среда му действаше зле. Но въпреки нея обичаше това, с което се занимава, то живо го интересуваше, посвети се на вестник “Култура” като негов заместник-главен редактор. Беше съвсем естествено да е до Копринка, с която бяха много, много близки.
Беше чувствителен човек. И раним. Гледаше да не го показва пред чужди хора. Не бях най-близко до него, но достатъчно дълго сме работили заедно, за да ми е страшно болно сега. В обърканата ми в момента глава изникват толкова много спомени. Все хубави спомени имам с Христо. Беше събеседник, зареден с чувствителност, логика, разбира се и много знания. А там където не се чувстваше сигурен, винаги питаше – точно като човек, който е уверен в едни неща и не се стеснява, че в други – не толкова. Като реализиран в познанията си професионалист. Да не пропусна специфичнотго му чувство за хумор.
Обичах да слушам какво говори, защото ми е отварял доста врати към непознати за мен територии. Имали сме много разговори, които след като започна епидемията и Христо избягваше да излиза, ми липсваха. Но не съм ги забравила. Докато съм жива няма да забравя какво и колко съм научила от него. Няма никога да забравя и Христо.
Когато започнах блога си той ми писа, че ми се радва – точно като учител на ученик. Беше странно, беше истинско, беше стоплящо.
Христо ще ми липсва. Ще ми липсва и мисълта, че е тук, на тази земя, че диша същия въздух, че ще имам възможност да го видя един ден, за да поговорим.
Остават споменът. И текстовете му!
Бог да го прости!
Това, което прочетохте досега е за Христо Буцев (9.05. 1947 – 15. 03.2021).